|
Заедно с Османските завоеватели по нашите земи идват и две особено красиви саби: килиджа и шамшира. Предполага се, че от тези саби са произлезли останалите европейски саби с закривено острие, предназначени за нанасяне на сечащ удар. Постепенно саби от такъв тип попадат в ръцете на българските хайдути и революционери, а по време на Руско-Турската Освободителна Война много от пленените турски саби са от този тип. Ето защо килиджа и шамшира са част от нашата история и тяхното изучаване представлява интерес за всеки любител на българската военна история. Общ Вид
Произход, История и Разпространение Вероятно килиджът е доста древна сабя и още селджуките и останалите тюрки са я ползвали. Извитото й острие и разширението на върха придават на килиджа отлични характеристики за разсичащ удар. Единственото достигнало до наши дни изображение на Осман I Гаази го изобразява с килидж в ръката. Някои най-старите запазили се килиджи се пазят в оръжейната на двореца Топкапъ в Истанбул.
Освен сред Османлиите, килиджът е популярно оръжие и в Египет, като дори има хипотези че Османлиите са го възприели от мамелюците, след като Селим завладява Египет, а не обратното. Шамширът е значително по-разпространен, като остриета произведени в Персия са били ценени и изнасяни из целия Близък Изток и Северна Индия. В тази статия обаче основен интерес представляват тези килиджи и шамшири, които са попаднали в някогашните български земи. Естествено, в България броя на килиджите е бил много по-голям от броя на шамширите и почти всички шамшири са били с дръжки от османски тип. Друга интересна разлика между персийските и ислямските остриета е в това, че персийските носят много малко надписи по тях, предимно името на производителя (основно Ассадулах, както беше коментирано по-горе), докато Османските са покрити с много надписи, най-вече стихове от Корана. Вероятно една от причините за това е че повечето персийски остриета са направени от висококачествена дамаска стомана уутц, която Османлиите не са можели да правят. Османските остриета са или от обикновена стомана, или от усукана дамаска стомана. Що се отнася до ефесите, техните чирени се изработват от различни материали, като най-често срещаните са рог, слонова кост, еленов рог. Гардът и главичката на дръжката се изработват от различни меки метали - бронз при по-слабо украсените и сребро и дори злато при по-луксозните екземпляри. Тъй като остриетата са по-трайни от ефесите, често се е случвало дръжките едно острие, особено ако това острие било ценно, да бъдат подменяни многократно. Ножниците се изработват от дърво или метал и при по-добрите екземпляри носят украса от обковано сребро, а понякога в тях са вградени корали и скъпоценни камъни. Коралите, впрочем, са типична украса на каниите на множество османски оръжия. Понеже голямата извивка на тези саби прави бързото им изтегляне от ножниците трудно, при някои ножници в близост до отвора в горния ръб има цепка, която да улесни ваденето на оръжието. Първоначално килиджите са били доста сходни по форма на острието като шамширите, но към края на 18 в. формата на остриетата им изведнъж се променя и те стават по-къси, по-широки и по-тежки. Това се обяснява с изчезването на щитовете и нуждата от по-здрави саби, които да служат освен за нанасяне на удари и за възпиране на такива, включително и от по-тежки оръжия като топори и боздугани, каквито са се запазили в ислямския свят до края на 19 в. И килиджът, и шамширът са били предназначени единствено за нанасяне на разсичащ удар. Историческото значение на килиджът и шамширът е огромно: те са родоначалниците на сабята, която се запазва на въоръжение в европейските армии чак до Първата Световна война. От килиджът произлизат полските и унгарски саби, като карабелата и палашът, които после се разпространяват на запад в континента. След наполеоновата кампания в Египет и ефесът на килиджа е усвоен на запад, като този тип ефес става известен като мамелюкски тип по името на управляващата каста в Египет до началото на 19 в. Малко прабългарски саби са достигнали до наши дни, и голяма част от тях са с право острие. Но вероятно е имало и такива с криво и най-вероятно те са наподобявали тюркските килиджи, но извивката е била много по-слаба и е липсвало разширение на върха. По-късно в нашето средновековие сабите са изместени от по-лесните за произвеждане прави мечове (които са от по-ниско качество на острието) и сабята се завръща в България чак с Османското нашествие. Несъмнено такива саби, пленени като трофеи от турските потисници, са били ползвани от българските хайдути и революционери - свидетелство за това е например сабята на Ильо Войвода, която се пази в НВИМ. Като оставим настрана чувствата, които спомена за петвeковното робство поражда у българите, можем да се радваме и да се гордеем, че у нас са останали множество килиджи и шамшири: може би едни от най-изящните саби на всички времена. Теодор Вацев Библиография: - Stone, George Cameron, "Glossary of the Construction, Decoration
and Use of Arms and Armor in all Countries, and in all Times,"
New York, 1999.
|
Килиджът
е типичната турска сабя. Тя се състои от дълго, извито назад острие
с леко разширение в горния край, наречено "йелман". Шамшир
в буквален превод от фарси означава като лъвска опашка и първоначално
терминът се е отнасял за прави мечове, но с времето се е превърнал в
общ термин за всякакво дълго хладно оръжия и след навлизането на сабята
в Персия през 14-и век с тази дума се асоциират тънките силно извити
остриета с произход от тази част на света. И килиджът, и шамширът имат
ефес, който завива в долния накрайник успоредно на острието при повечето
екземпляри. Той се изработва от два чирена, които се завинтват към продължението
на острието. Кръстовището в горния край на ефеса е изработено от метал,
а по средата му има характерен ромб, който продължава от едната страна
над ефеса, а от другата над острието. Според някои източници, двете
триъгълни плоскости над острието са служили за захващане и изтръгване
на противникови саби, но поради тънкостта им и слабата твърдост на метала,
това изглежда напълно неправдоподобно твърдение.
За
разлика от килиджа, който вероятно е произлязъл в Централна Азия някъде
в 11 в., шамширът произлиза по късно, около 15-16 в., в Персия. По времето
на най-великия владетел от династията на Сафавидите, шах Абас, особена
известност придобиват шамширите, произведени от един оръжейник на име
Ассадуллах. Остриетата с негова маркировка са толкова много на брой,
че според някои скорошни теории Асcадулах не е име, а специална титла
запазена за най-отличилите се майстори.